Близък прочит на 8 май от 18:00 ч. ни среща с Евгения Динева и нейния сборник с разкази "Калава". Вход свободен.
При нас е Евгения Динева. С нейната втора книга. Със сборника с разкази „Калава“. Книга за нишките, които преминават през нас, през думите и делата ни, с които се свързват всички моменти от животите ни. Книга за „червените конци“, от които зависим, но и които зависят от нас. Така разнищваме и съшиваме, така се разказваме, така намираме общото и между несъчетаеми случки, хора, светове. Така отново и отново се оказваме на „гарата“ с всички ни възможности и невъзможности за посока и път, за следващо пътуване.
„Светът в разказите на Евгения Динева сякаш е мястото, което познаваме: с пустотата на междублоковите пространства, със съобщенията върху телефонните екрани, със случайните и нетрайни познанства. Но историите тук напомнят за съществуването на пролуки, в които се явява внезапно просветление. Те отварят спомените, завръщането към детството или към някакви незапомнени и неосъзнати начала. В тях човекът усеща какво е калава – невидима червена нишка, която ни свързва, води ни и може би ни осмисля.“
— Борис Минков
„Тези красиви червенозлатисти истории са пример за модерна, концептуална и сетивна проза: умело боравене с езика, вглеждане в детайлите, ритмичност. Калавата – фината нишка, която минава през разказите на Евгения Динева, се запечатва в паметта ни като образ, който ни напомня за най-важния ритуал – този на живеенето.“
— Михаела Илиева
//
„Камъкът под ръцете ми пари, въпреки че слънцето вече залязва, докато мармаладените облаци се движат тромаво и бавно, за да изпратят отиващия си ден. Въздухът ухае на сол и лято. Гларусите летят ниско над водата. От мястото, на което стоя, птиците приличат на разхвърляни бели листове. Носят се плавно с вятъра и скоро ще се разтопят някъде в далечината. Надвесвам се през парапета – искам да ги докосна. Знам, че няма да успея. Откакто бях дете, правя опити да ги хвана и винаги почти успявах. А „почти“ е най-лошото място, на което можем да бъдем, затова и не съм се отказала през всичките тия години. Стъпвам на пръсти и се протягам още малко. Не ми се завива свят, като гледам надолу, и нямам нужда да се държа за нещо, за да не изгубя почва под краката си. Не ме е страх – може пък да хвана някоя от птиците този път.
– Внимавайте, опасно е! – Гласът идва от много близо до мен и се сепвам, като веднага се отдръпвам от парапета. Изглежда, наистина съм се била надвесила прекалено много. – Извинете, не исках да ви уплаша – казва той, докато се приближава. – Но за момент реших, че се опитвате да скочите.
Срещу мен стои мъж приблизително на моите години, с коса – пак почти като моята, разпиляна от вятъра. Струва ми се така, защото под светлината на залеза всичко е боядисано в същия този ален цвят.
– Защо всички си мислят, че ако някой стои на мост, то е, защото иска да скочи?
– Може би защото всички гледаме едни и същи филми, четем еднакви книги. Хората са привлечени от драматизма на края.“
из „Калава“,
Евгения Динева