Радослав Бимбалов гостува в Близък прочит на 23 октомври (петък) от 18:00 ч. Вход свободен. Radoslav Bimbalov is a guest of Reading Closely format on October 23rd (Friday) at 6 pm. Free entrance.
Очакваме с нетърпение Радослав Бимбалов! Гостува ни с най-новата си книга. Идва при нас със „Зид“. На четвърта корица на романа четем:
„Тези, които живеят по-далече от него, го наричат Хоризонта, понеже слънцето се показва над него сутрин и се прибира отзад вечер.
Други му викат Оградата, сякаш е вдигнат да пази добитък от хищници, но не се наемат да определят те самите от кои са.
Започва по острието на планината и свършва до самия бряг на реката, след като е разчленил на две равни половини града, и слава богу, повтаряха си жителите, че самите те решиха да го вдигнат.
Зидът е спасение. Зидът е равновесие.
Оттатък не е нормално като отсам, това е ясно за всеки и от двете страни, и точка.“.
След точката сте вие. Заповядайте!
„Зид“ е замислен като роман притча и по тази причина е сюжетно лаконичен и пестелив. Действието се развива в един град, който би могъл да е алегория на всяко общество, и представлява дисекция на механизмите на разделението. Спорът между жителите започва заради миналото, за да се пренесе на всяко ниво на обществените и междучовешки отношения; накрая разделението се материализира в зид, който разделя града на две равни половини. Книга, създадена като опит да се преведат на езика на литературата тревогите и опасностите на съвременността.“
от „витрината“ на „Литературен вестник“,
водещ броя: Ани Бурова
„Хурите били сръчен народ, с развит усет към изящното, кротки и незлобливи, но обградени от жестоки, кръвожадни племена като асхийците и особено грасите, които наложили своя военен ред по земите ни с цената на кръв и унищожения, говореше уредникът с добре трениран патос и дори не се влияеше от факта, че учениците не го слушат, защото знаеха, че им разказва скучни, отдавна погинали неща. В поверената му половина на Градския музей имаше прашни витрини, зад които висяха не само средновековни носии, типични за региона, но и архаични сечива като онова странно сито, направено от продълговат камък с издълбано грапаво легълце, с което древните хури, населяващи тези места, са търсели злато в калта на реката, за да украсят популярните наши амфори, допълваше той.
Споменатите съдове бяха основната атракция и най-ценният експонат за тази половина на музея. При разкопки в земите над града бяха намерени точно два броя, инкрустирани в злато. Амфорите стояха под брониран стъклен похлупак в центъра на едната стая, но се бяха превърнали и в символ, формите им бяха резбовани в дървените врати и извезани в покривките върху старите бюфети с музейни експонати, в магазинчетата за сувенири в центъра на града се продаваха магнитчета за хладилник, поставки за чаши, ключодържатели, отварачки за бира, всичко с формата на амфора.
От широкия вестибюл на античната къща не можеше да се влиза в стаите от другата страна, те бяха преградени с червена лента, опъната между метални стойки. Там уредник беше друг мъж, дребен и с подобни благи черти зад дебелите рамки на очилата. Провеждаше паралелния тур в отсрещната част на музея тихо и тежко, но говореше съвсем различни неща. Нашият град е бил столица на древните граси, известни още като грилари, те били последователи на култа към бог Херес, редеше в своята половина на музея другият уредник, обграден от своята група – три възрастни двойки. Тези туристи бяха далеч по-любознателни от хлапетата оттатък или може би просто по-възпитани, поне кимаха с разбиране към своя домакин.
Градът ни е бил основан от трите сестри, предводителки на грасите, продължаваше той равно, Харна, Калипто и Епифания, те са построили храма в прослава на бог Херес, смята се, че се е намирал в землището над реката, разказваше уверено уредникът, но го прекъсна внезапно появилият се въпрос на една от жените: четох, че всъщност не грасите, а хурите са били първите заселници по тези земи, вярно ли е, обади се тя. Лицето на уредника се промени, бръчките над гладко избръснатите му страни се изпънаха, пълни глупости, отсече тихо и продължи да разказва своя си сценарий, но за миг забави темпо, понеже с крайчеца на окото си зърна как в големия вестибюл вече се появява колегата му с групата гимназисти. Бе започнала дежурната им почерпка там, това е нашата гордост, нашият мед, по рецепта, останала от хурите, нареждаше уредникът отсреща, докато изпращаше хлапетата към изхода – всяко от тях с дървена лъжичка, топната в манов мед в едната ръка, със светнал телефон в другата. Уредникът отсам ги огледа хладно и после продължи към своята група с: опитайте от единствената емблема на нашия град, прословутото вино от диви къпини, още древните граси са го правели в чест на бог Херес, а туристите облизаха лепкави устни, след като отпиха от малките чашки.
Скоро посетителите и от двете части на разделения музей се изнесоха, скърцането на старите дъски секна, къщата опустя, натежа тишината. Двамата уредници вече бяха един до друг пред голямата порта на изхода, почти равни на ръст, слабовати, поизсъхнали с времето. Единият бръкна в джоба на сакото си, извади изпомачкан пакет цигари и успя да запали, но не с първата, не с втората, а чак с третата кибритена клечка, после наруши мълчанието и без да отмества поглед, тихо, през цигарен дим, попита: Мария добре ли е? Другият изчака малко, преди да отговори с едно сухо: добре е, и след кратка пауза добави: благодаря.
Постояха така, мълчаливо и без да помръднат, като две еднакви дребни статуи, пазещи входа на музея. Неслучайно си приличаха, а и фамилията им бе една, от баща им. Филип издиша дим, вятърът го духна към по-големия му брат Стефан, който точно вдиша, та го пое неволно, премигна зад дебелите лупи на очилата си, задави се, изкашля внезапния дразнител, после се врътна на подметките си и потегли наляво. Брат му отиде надясно, а музеят остана сам, тъмен и тих – и в двете си равно поделени части.“
из „Зид“,
Радослав Бимбалов