На 19 юни в 18:00 ч. в Близък прочит гостува Боян Йорданов с романа си „Под месечината, огромна като тиква“. Роман, получил няколко национални награди. Вход свободен.
„Под месечината, огромна като тиква“ ни изправя пред двама главни герои, огледани един в друг, изградени един чрез друг, през техните остоявания, през техните различия и сходства. Два светогледа, които биват формирани и от натрупаното в миналото, и от личните разбирания, представи и търсения, но едновременно в тях се отразяват и размирните времена от началото на XX век. Гласовете на войните, на социалните сътресения, на обществените трансформации не заглъхват, отразяват се върху средата, докато в тяхното ехо, в техните отражения двете индивидуалности се опитват да намерят път за себеосъществяване, свое място, своя светлина.
19 юни (петък), 18:00 ч., TаM.
Вход свободен.
Заповядайте!
***
„За разлика от месечината, историята никога не е една-единствена. Историята, също като човека, е изтъкана от нюанси, които можем да видим, почувстваме и изпълним със смисъл. Героите на Боян Йорданов ни разказват първата половина на двайсетия век, показват ни времето, близко и едновременно далечно. Мащабни романи като този, също като месечината, спасяват човека от мрака на забравата.“
Николай Терзийски
„Под месечината, огромна като тиква“ поема риска и заявява куража да разкаже за едни от най-противоречиво-драматичните времена в нашето съвсем близко (от)минало. Да разкаже за тях и модерно, и носталгично – на език, който естествено приобщава читателя към вкуса, аромата и историческата светло-сенчестост на ония жестоки времена от началото на миналия век: няколко регионални войни, Първата световна, македонските съсипии и братоубийства, когато „все има нещо за освобождаване“ и когато „нещо по-голямо от всичко, което очите могат да видят и измерят“ виси отгоре със страшна сила, фатално обрекла няколко поколения…“
Тодор Николов
***
„Дали, питаше се той, най-после не беше намерил своя остров, който в представите му беше остров на свобода, красота и вечна любов? Не можа да отведе Ружа там, дали пък…?
И все пак, и все пак един ден, когато беше останал сам в своята най-после изцяло покрита къща, реши, че трябва да отиде в Петрич, в тамошната църква „Света Богородица“, да се изповяда на свещеника и да го пита дали не живее в грях и дали не е възможно все някак да мине с Полена под венчило. Защото имаше съмнения, че злото понякога може да дойде и прикрито като щастие.
Не можа да заспи тази нощ, мускулите му потрепваха в тикове, а мислите му го засипваха като порой; на моменти застиваше в предчувствие, че денят ще му донесе съдбовен отговор, но той наистина не знаеше, ако този отговор не му хареса, дали щеше да има силите да смени осмисления си сегашен живот с предишния, който вече му се струваше празен като напуснато старо кале; и тогава да заживее с двоен грях и лека-полека да свикне с него като безчувствена, груба, покрита с мазоли кожа. Или да почне да се самозалъгва, че все пак попът може да не е вникнал в душата му и да не е успял да разбере колко добър човек е бил този Стою, как се е погрижил за това семейство. През главата му мина дори мисълта да вземе да дари пари, един вид – да омилостиви свещеника, та последният да изговори думите, на които Стою се надяваше. Веднага след това се сепна в почуда докъде може да стигне човек, който всякак иска да задържи щастието си. А то… проклетото, не е най-важното, нали?
Надигна се от леглото си много рано сутринта, още докато изгревът беше далече. Извади вода от герана, наплиска лицето си и тръгна. След няколко часа, макар и съсипан от път, но разведрен, успя да пристигне навреме за неделната литургия.
Черквата изглеждаше оголяла. Повечето икони и скъпа утвар бяха изнесени от гърците и местните гъркомани при напускането им на града, но иначе по време на службите храмът се пълнеше. Това бяха най-вече хора, избягали от предишния си дом. Множество забрадки изпълваха черквата. Светлината от високите прозорци, разпространявана в концентрирани потоци, обливаше някои от тях и тогава можеше да се види как те се въртят насам-натам като врабчови глави, а устите под тях шепотно изповядват една на друга своите патила. От време на време свещеникът се провикваше: „Тихо!“. И тогава всичко притихваше. За малко само. А после стисканата досега мъка пак започваше да се изнизва между сухите и напукани, като че проядени от дървояди, устни.
Стою беше застанал някъде по-отзад, чакаше търпеливо края на службата и си мислеше какво да каже на свещеника. Как да почне, откъде да го подхване, та онзи да се умили и като се умили достатъчно, да му върне една хубава благословия. И докато си мислеше за благословията, незнайно защо, слухът му долови приглушеното говорене на двама мъже, идещо някъде зад него, понеже тия двамата стояха близо до входа. Подскочи като опарен, когато му се счу единият да споменава името Полена. Но може би тоя говореше не за име, а за някаква своя си полена. То сега, като се постопли вече времето, пък и като започнаха да валят начесто тия ми ти дъждове, тревата расте като обезумяла и трябва да се коси навреме, че като прорасне, по-лошо става. Помъчи се да не мисли за разсейващите гласове зад него, обаче установи, че слухът му настойчиво все натам отиваше.
Промъкна се назад, по-близо до разговарящите, така че този път можеше да чува всичко по-добре. Потопени в омаята на кратковременното спокойствие в черквата, гласовете ставаха все по-силни и накрая забучаха в едно с думите на свещеника и тези на четеца. Обаче Стою ясно чу думите: „… жена ми Полена, бре. Че тя така си се казва“.
В тоя момент свещеникът се подаде иззад завесата на царските двери и извика: „Я тихо, бре!“, после прекръсти присъстващите и по службата си продължи с „Мир всем“. Отново изведнъж настана тишина и в тази тишина една мисъл изкрещя в главата на Стою, който се беше извърнал назад. „Няма страшно, Стою. Лесно е. Колко му е да го подмамиш и по пътя да го свършиш с един камък в главата. Малко му трябва. Я го виж – прилича на суха шушулка. Никой не го знае тука и никой няма да се сети да го търси. Имало някакъв – няма го.“ Примъкна се до него и го попита:
– Кой си ти, побратиме?
– Що? – попита на свой ред оня.
– Щото ми се струва, че те познавам.
– Откъде да ме познаваш, брате? Не съм тукашен. От едно драмско село съм. Оставих дом и семейство там. Иначе съм гнил на Трикери няколко месеца. Да не би и ти да си бил там?
– Не, от другаде ще да е.
– На оня дяволски остров все виждах как около мене хората капеха един по един, а аз ги закопвах и си чаках и моя ред. Ама ме остави Господ. И защо ме остави? Вече нямам нищо.
– Тихо, бре! – извика свещеникът отпред и изпя: – С миром изидем.
Когато службата свърши и излязоха отвънка, оня продължи да разказва на Стою как после, през есента на миналата година, дошли български кораби за тях, взели ги от острова и ги стоварили на Варна. Един месец не могъл много да работи. Ходел и чистел по кафенетата и кръчмите като жена. И тука очите му се навлажниха. „Като жена!“ – повтори. И му давали по нещо, колкото да може да държи живота си зад зъбите. После захванал да търси семейството си. Дочул, че може и да са някъде по тоя край, та от Варна се прехвърлил насам. Разпитвал къде ли не и кого ли не, обаче – нищо. „Не може, побратиме, не може, трябва да са живи!“ – поклати глава и безпомощно разпери ръце. Надявал се, че щом той е оцелял, той, който всеки ден лочел от солените и кални бари на оня остров, който веднъж умрял, но се върнал, то и те трябвало да са живи, защото другото хич не било справедливо.
– Как се казва жена ти? – попита троснато Стою.
– Полена се казва – отговори онзи и сбърчи лице. – Като горска полена. Хубава ми е жената и мека такава. Дума на криво не ми е казала. – Лицето му грейна, но усмихнатите му очи не гледаха в Стою, а някъде през него. – Косата си плете на плитки. Има светла коса и кога я разпусне…
– Добре, добре! – прекъсна го Стою. – А децата? Какви деца имаш?
– Три дечица си имам, братко! Но аз знам, че са ми живи. Ако не са вече на тоя свят, да съм разбрал. Аз със смъртта приказка си имам. Тя да ми е казала. Живички са ми те! Ама къде да ги търся, вече не знам.
– То със смъртта ние всички добре си сборуваме. А децата ти? Как се казват?
Оня започна да ги изрежда съвсем точно по имена с отнесен поглед, пред който те сега със сигурност преминаваха едно след друго. В един миг трепна като опарен и загледа втренчено Стою.
– Ти, брате? Да не би… нещо… да знаеш?
Стою мълчеше и гледаше някъде встрани. Оня го хвана за ръцете и го разтърси.
– Да не би да ги знаеш?! – повтори. – А? Знаеш ги! Нали ги знаеш! – вече викаше.
– Ще те заведа при тех – тихо каза Стою, без да го погледне.
И тръгнаха по обратния път към Зановец.“
из „Под месечината, огромна като тиква“,
Боян Йорданов