Гостува ни Виолета Радкова. Идва при нас с романа си „И леглото ни е зеленина“. Заповядайте при нас на 17 април (петък), 18:00 ч., вход свободен.
С романа ще се върнем в началото на XX век. Ще последваме Иван Кляндов. Ще пътуваме с промените за и в него. Ще преминем от село Крушово през потъването на кораб до оцеляването и новия живот в САЩ. Ще прекосим водите на времената и на човешкото съзнание.
История за преходността, препятствията и превъплъщенията, които съставят живота. История, която заинтригува, както със сюжета си, така и с начина, по който е разказана, така и с пулсиращото питане какви сме и кои сме.
17 април (петък), 18:00 ч., TаM.
Вход свободен.
Заповядайте!
„Виолета Радкова пише вълшебно. Създала е своя литературна форма. Изплела е пълнокръвен разказ с живи хора, но го е направила с онези невидими нишки, които владее само истинският поет. Беше ми невъзможно да спра да чета, докато не стигна до края на живота на Иван, като през цялото време е ясно, че живот като неговия няма край. Пътешествие, което те хвърля в дълбокото и като главния герой трябва да плуваш или да потънеш. И през цялото време те съпътства една особена милост, като повей от крило.“
Капка Касабова
„Тази книга е заредена от начало до край с радостта от разказването, удоволствието от създаване на собствен свят и населяването му. Както се случва с романите отвъд конвенцията на обикновеното описание, „И леглото ни е зеленина“ трудно може да бъде категоризиран. Бих го нарекла по-скоро роман за втория шанс, за възможните (не)осъществими паралелни животи, за постоянното завръщане към предопределеното и непреодолимото, там, където безкрайната свобода на литературата среща клетката на човешката ситуация. С този роман Виолета Радкова не прави дебют, а навлиза директно в своята зрялост като автор.“
Яна Букова
***
„Иван излиза в топлата лятна нощ. Въздухът е тих и същевременно наелектризиран. Припомня му меките нощи в Крушово, когато, сгушен до него, Славей спи и сънува. Иван, заровил нос в русата му коса, диша и издиша. Косата на детето пука наелектризирана, пука с живот. Иван вдишва и издишва електричество, в ноздрите му се провира необяснима енергия, сила, усеща как клетките му се делят, как кръвта му се обновява. Допирът до пукащия от живот Славей го възобновява и всяка нощ Иван, който самият не е стар, който даже е още посред дете и младеж, всяка нощ Иван се зарежда, променя, подсилва.
Сега Иван отново се чувства силен и пукащ с живот, чувства, че най-сетне върши правилното нещо, ето така трябва да постъпи един син, един баща. Гърдите му се издуват с въздух и гордост, погледът му е остър, главата изправена, носи се по улиците на Чикаго като куршум, нищо не може да го спре сега. Подметките на обувките му чаткат ритмично в нощта и отброяват секундите, които го делят от сина му, от семейството, от истинския му живот в Крушово.
Това тук е сън, кратка дрямка, не е истинско, колкото и да е хубаво, време е да го пусне. Чу ли, Иване, пускай. Ето, виж, не е толкова трудно. Пусни птичето да излети, не го стискай така силно, пусни го и ще видиш, че нищо страшно няма да стане. Нищо няма да изгубиш. Сбогом, Чикаго, сбогом, шантав и вълшебен град. Обичам те, но те напускам, сигурно никога повече няма да те видя, нито ти мен. Чудя се дали моето присъствие тук е променило нещо в теб? Дали това, че точно аз, Иван Кляндов от Крушово, дишах въздуха ти, ядох хляба ти, живях в търбуха ти, дали това промени нещо, дали размести чарковете ти? Ти моите размести, о, да, много добре ги размести, много гледки и идеи ми сложи в главата, завъртя я здраво тази и без това завъртяна моя глава, сега трака с разсипани мисли. Но сърцето ми е на място, то е здраво вкопано, нищо не може да го помести. Не се поддава на магии и вълшебни красоти. Движи се неотклонно като камила, която търси вода в пустинята. Знае си пътя, не можеш го мръдна. Главата ми може да върти като пумпал, но сърцето ми е заковано. И макар да не мърда, именно то ме води. То ме води там, където трябва да бъда.
Успокоен, Иван усилва ход, усмихва се, вятърът охлажда зъбите му. На гарата взима билет до Ню Йорк и сяда на пейката да чака с останалите чакащи. Гледа физиономиите им, всякакви са, ето ги героите от чикагските новини, ето ги хората, които крадат, мамят, напиват се, женят се, самоубиват се. Ето ги продавачите на развалени яйца и фалшиви дантели, ето ги касапите, чиновниците, адвокатите, ревнивите съпруги, които се нагълтват с живак.“
из „И леглото ни е зеленина“,
Виолета Радкова
Снимка на корица: Яна Лозева