На 31 октомври в 18:00 чни гостува любимия търновски формат "Близък прочит". Организаторите този път са поканили Галин Никифоров. Вход свободен.
Галин Никифоров ще бъде при нас!
Нямаме търпение да го чуем и видим най-после във Велико Търново!
Ще си поговорим за романа му „Черна светлина“ (изд. „Сиела“), но сигурно ще стане дума и за други негови книги.
—
„Галин Никифоров създава с неподражаем размах разтърсваща притча за онези крайъгълни мигове на живота, които връхлитат като цунами и предопределят минало, настояще и бъдеще.
С грубата си изящност „Черна светлина“ го издига до един от най-изявените ни разказвачи.“
Веселина Седларска
„Да се грижим с отдаденост, топлина и любов за човешката душа. По деликатен начин историята насочва вниманието към човешката природа, но не за да я коригира, а за да търси диалог с нея.“
Елена Борисова (за „Черна светлина“)
—
Безформените снежни купчини от двете страни на булеварда са като разсипани бали памук, поръсени със сажди. Не се виждат никакви коли, само такситата от близката пиаца жълтеят върху вледененото лице на деня. От сутринта небето се колебае в какъв цвят да се обагри и сега се е спряло на бледомораво, което към хоризонта изсветлява до сребристосиво.
Тони Телалов върви по алеята към малкия паркинг, където го чака синът му. Натъпкал е ръце в джобовете на якето си и разпиляната му от вятъра коса се вее като на застаряващ рокер. Жената, с която се разминава, някак стреснато го заобикаля и после се затичва, сякаш за да се отдалечи по-бързо от него. Едър мъж е и изглежда заплашително, особено когато е ядосан. А сега е ядосан, защото дълго е говорил с хора, които му дължат пари и уважение, а не е получил нито едното, нито другото. Напоследък всички посещения из редакциите, с които е работил като журналист на свободна практика, приключват по този начин.
Стига до опела си и се тръшва на предната седалка с тихо ръмжене. Поглежда към Иво, който е залепил око на дигиталната си камера, с която не се разделя напоследък.
– Ще те оставя вкъщи, дребен. От два дни не си отварял учебник. – Гласът на Тони е дълбок и мек, не иска детето да знае за проблемите му.
– Нали ми обеща да ходим в зоопарка – казва момчето и изключва камерата.
– Не ти трябва да гледаш зъзнещи от студ зайци и хърбави сърни. Да не говорим, че клетките миришат на преизподня.
– Какво е преизподня?
– Ад. В учебниците, които не отваряш, го пише.
– Няма как да знаеш как мирише адът.
– Навремето го прочетох някъде. Май в една книга от онези, които също не отваряш.
– О, татко, стига с тези учебници и книги! Две шестици, една петица и една четворка за последната седмица си е супер.
– Четворка по математика няма как да е супер. А шестиците по физическо и музика не се броят.
– Госпожа Тонева се заяжда с мен.
– Слушал съм я тая песен. Адвокатът ме прецака, шефът ми е гаден, реферът ни закла…
Иво му се ухилва.
– И ти не си бил цвете в училище!
Тони осъзнава, че е било грешка да му покаже бележниците си от гимназията. Стратегическа грешка.
– Връщам те вкъщи, дребен – това е положението! Хаштаг: учи си уроците!
– Не е честно! – казва момчето и продължава да се смее. И двамата обичат да си играят ролите, когато са заедно. На единия му доставя удоволствие да е баща, а на другия – да е синът му.
Тони тупва по волана, който изглежда като геврече под внушителните му ръце, пали колата и нетърпеливо превключва на скорост – обича скоростта, обича да се движи бързо, макар напоследък рядко да му се случва. Това му липсва най-много от младостта, от спорта, от играта – движението, усещането, че понякога летиш, че земята се върти под теб и ти се опитваш да се задържиш отгоре ѝ. Вече наближава петдесет и е разбрал, че някои неща безвъзвратно са си отишли от живота му.
Близкото кръстовище е само на трийсет метра, но за да излезе на платното към него, трябва да заобиколи всички паркирани коли. Кой идиот е проектирал този скапан паркинг?!
– Какво засне с камерата? Има ли нещо интересно? –
Професионално деформираното му въображение веднага рисува две снимки със заглавия под тях: „ДЕТЕ ЗАСНИМА МЪЖ, КОЙТО ИЗБЛЕДНЯВА И ИЗЧЕЗВА, КАКТО СИ ВЪРВИ!“ и „ЛЮБИТЕЛСКА КАМЕРА УЛАВЯ КЛОУН, ПИКАЕЩ ОТ ПОКРИВА НА „КАУФЛАНД“!
– Летящи вестници, които се лепнаха върху един дядо. Направо го опаковаха!
„НЕИЗВЕСТЕН ДОСЕГА ПРОЕКТ НА КРИСТО. УРБАНИСТИЧНА СКУЛПТУРА ИЛИ ОТЧАЯН ПРОТЕСТ СРЕЩУ ТОВА, КОЕТО НИ ПРИЧИНИХА МЕДИИТЕ?!“
– Имаш журналистически късмет. Като те изритат от училище, няма да останеш гладен. А аз ще си отдъхна.
Вече е излязъл от паркинга и се спуска към кръстовището. Снегът по тротоарите е наринат толкова нависоко, че улицата прилича на улей за бобслей. Тоя сняг няма стопяване.
Тромав градски автобус, покрит с кал и мръсен лед, се задава от отсрещното платно и влиза в кръстовището в опит да се добере до близката спирка.
– Заснех и две баби с абсолютно еднакви дрехи. Довечера ще ти ги покажа – казва Иво, включил отново камерата си.
– Довечера няма да съм си вкъщи. Но утре ще намеря време.
Светофарът свети в зелено и опелът минава през „легнал полицай“, после се спуска стръвно към автобуса, който завива, носейки грубата красота на митично животно, прекосило ледена пустиня. Тони обича такива разминавания – сякаш се цели в задницата на другото превозно средство и после минава на сантиметри зад него. Като баскетболен заслон, след който ще се втурне в освободеното място и ще атакува коша.
Момчето мести камерата си вдясно и прави панорамен кадър. Метални жици на фона на отровното небе, голи корони на дървета, далечни птици, приличащи на подвижни черни точки. И една яркочервена лента там, където булевардът леко се надига като гръб на динозавър; лента, която в следващия миг е закрита от автобуса, пъплещ към спирката си.
Опелът се спуска към освободеното платно и Тони натиска газта, очаквайки с облекчение ускорението, което ще последва. Предусещането за домашния уют докосва високото му бледо чело и ядът му започва да се разсейва.
Колата е почти в центъра на кръстовището, когато тънката червена лента отново се появява, вече превърнала се в летящо порше, плъзгащо се във въздуха като риба във вода.
Тони Телалов дори не успява да извърне глава – нещо трепва в периферията на зрителното му поле и силен удар за миг унищожава света пред очите му. Няма как да види, нито да запомни страховитото врязване на поршето в опела му. Онемяла публика са само шофьорите на такситата от близката пиаца, които неволно зяпват от изумление.
Двете коли политат в различни посоки и се преобръщат, преди тромаво да застинат насред грохота от катастрофата и шума от утихващите си двигатели. Приличат на части от трансформърс, който не е успял да се сглоби.
След секунди делничното спокойствие на зимния ден се завръща и с безразличие оглежда всичко с ледените си очи. Светът продължава да се върти сякаш нищо не се е случило.
Галин Никифоров